Гордите викинги доказаха, че е възможно да се прави рационална политика в интерес на националните интереси

"Обещаваме ви тържествено, че няма да изпълним нито едно предизборно обещание! Другите партии са скрито корумпирани, ние ви обещаваме да бъдем открито корумпирани! Пожелайте си каквото искате, ние също ще ви го обещаем - безплатни международни полети или безплатни автомобили са живеещите в провинцията! Ние сме най-добрите в обещанията, затова сме
Най-добрата партия!

С този предизборен лозунг и с хита на Тина Търнър Simply The Best актьорът комик и писател Йон Гнар като на шега спечели спечели преди три години изборите за кмет на Рейкявик със своята анти партия Besti Flokkurinn (Най-добрата партия), а на изборите през април се надява да спечели и парламентарния вот.
Тръгвайки като анархист и рушител на статуквото по време на масовите протести през 2008, Йон Гнар вече е политик с авторитет и най-вече - с конкретно изпълнени задачи.

Исландия е уникален остров, държава и общество, разположена върху две нестабилни и постоянно активни тектонични плочи - Европейската и Американската. Исландия доскоро бе страната на мечтите: най-доброто място за живеене с най-щастливите хора на планетата - според Програмата за човешко развитие на ООН, Традиционното иследвание на Университета в Лестър и на Economic Intelligence Unit на сп. Икономист.
Формулата на исландското щастие бе проста: най-висок жизнен стандарт+най-висока раждаемост+най-висок процент работещи жени+най-висок процент разводи = на най-добрата страна за живеене. Освен това страната е най-големият износител на риба (75% от БВП), най-гледаният сериал в света след „Дързост и красота" - „Мързелив град" (излъчен в 98 държави), най-много професионални артисти на глава от населението - 100, най-четящата нация (12 книги на човек), всеки втори исландец е писател, а нацията с Халдор Лакснес има и нобелист за литература. Едва и е нужно да споменавам талантливите иноватори Олафур Елиасон и Рагнар Кяртасон. А музикалните звезди са наистина уникално неподражаеми - от групи като Sigur Ros и Gus Gus или FM Belfast до Бьорк и Емилиана Торини.

Природните дадености на острова гарантираха на страната ключова позиция по време на „студената война", като й запазиха място в НАТО, макар е няма армия. И главна роля при нейния край със срещата в Рейкявик между Рейгън и Горбачов. И парадоксалните привилегии на малката островна нация са факт и днес: Исландия е част от Шенгенското пространство, макар че не е част от ЕС и е на , а ние драпаме с зъби и нокти натам, макар че от София до Шенген са 1740 км, а от Рейкявик до Шенген - 2400 км.
Исландия е далеч от сушата и континенталната суетня, но тя е част от живота на поколения граждани - още от 1783, когато изригването на вулкана Лаки предизвиква първата сериозна криза в Европа. До вулкана Ейяфятлайокутъл, който затвори преди две години въздушното пространство над цяла Европа.
Сега отново Исландия е на дневен ред - с т.н. исландски модел, който напоследък толкова активно се обсъжда у нас като вариант за изход от сегашната остра правителствена и социална криза в България. За съжаление той у е твърде специфичен и дори бих казал уникален, поради което смятан, че не е приложим у нас. Ще се опитам да се аргументирам защо.

Исландия в много отношения се оказа западният вариант на това, което се случи в източна Европа. Трите национални банки Glitnir, Kaupthing and Landsbanki предизвикаха краха на националната валута и се наложи да бъдат национализирани, за да се спасят от фалит. Тези финансови институции бяха заченати по същия начин, както у нас се случи с Първа частна банка например. Но за разлика от България, в Исландия те изникнаха не от Комсомола или партийната номенклатура, а от средите на големите земевладелци и политическите династии.

През 70-те години исландия стана първата страна, която едностранно обяви националното си право върху 200-милна зона около бреговете си, естествено насърчавана от САЩ. Риболовът винаги е бил основен поминък на страната, най-важният експортен продукт, носещ 75 процента от приходите и формиращ близо половината от БВП. За да поддържа стабилни темпове на растеж за индустрията правителството решава да издаде лицензи за риболов, всеки от които представлява процент от годишно разрешеното количество риба за улов. Но тези лицензи не бяха разпределени сред населението чрез честен и открит търг, а просто бяха раздадени на политическия и икономически елит и след това се превърнаха в наследствен предмет: правото да се лови риба се предаваше от баща на син, дъщеря, внук...Исландската хазна не само получаваше никакви пари от тези лицензи, а те дори бяха превърнати в инструмент да данъчни облекчения на богатите и средства за осигуряване на висок стандарт на исландския елит. Макар според конституцията на страната морето да представлява общонационално богатство и да принадлежи на всички, то в крайна сметка се оказа в ръцете на тесен национален елит и само той можеше да се ползва от него. Затова повечето исландци бяха възмутени от тази грабителска приватизация. Нещо подобно на масовата приватизация у нас, която така и не донесе благополучие и създаване на средна класа, върху която да се крепи просперитета и стабилността на нацията.

По онова време основният лозунг на бизнеса на Острова е „всичко за продан" и продажността на елита стигна дори до там исландски фирма, регистрирана в САЩ да продаде на американска компания цялата банка, съхраняваща уникалния генетичен фонд на нацията - само за $200 млн. И след като парламентът разреши на частната фирма ексклузивно да се разпорежда с ДНК-то на исландската нация в продължение на 12 години! Целта бе да се разгадае кода на уникалните наследствени признаци, които предават от поколение на поколение сините очи и русите коси, заедно с изключително устойчивата имунна система на потомците на древните викинги. Тогава за първи път исландците проявиха характер и са броени месеци 170 000 души подадоха заявления, че не искат ДНК - данните им да се съхраняват в генетичната банка. Което обезсмисли експеримента и сделката се провали. Въпреки че страната няма редовна армия, Исландия стана най-ревностният съюзник на САЩ при осъществяването на мироопазващи мисии в Косово, Ирак, Афганистан. Страната разполага с 50-тина експерти, които най-напред обслужваха летището в Прищина, след което се преместиха в Кабул и Багдад. Удивително е как духът на национално единство и съпричастие стимулира националното самочувствие. Когато няколко исландски участници в мирната мисия в Кабул бяха ранени при самоубийствен атентат, след завръщането си в Рейкявик бяха посрещнати като герои, а всеки втори посрещащ носеше тишъртка с надпис: „Оцелял в Афганистан" и едната страна и „Стават и такива мръсотии". Но вече се долавяха първите признаци на недоволство. Най-напред външният министър трябваше да отговаря на въпроса, как е станало възможно командирът на исландския корпус, съставен от цивилни експерти, обслужващи летището Хали Сигурдсон да се окичи с чин полковник, след като страната няма армия и той не е бил на военна служба! Той бе отзован, но с това странните и нелогични действия на политически елит не приключиха. Правителствата, които се сменяха на власт всъщност осъществяваха следваха една и съща неолиберална политика, като избирателите бяха излъгани да гласуват да модел на икономическо развитие, при който на практика се прилагаше пирамидалната формула за обогатяване чрез трупане на дългове.За по-малко от десет години Исландия се нареди сред 20-те най-богати държави, като по БВП на глава от населението се мереше със страни като Германия, Великобритания и Франция, изпреварвайки държави като Италия, Испания, Южна Корея. Това бе постигнато благодарение на реализирането на неолибералната финансова мечта за „създаване на богатство" чрез инфлация на цените на активите и чрез формиране на кредити без реално увеличаване на материалното капиталообразуване (без реално увеличение на заплатите и повишаване на жизнен стандарт). Това бе равносилно да живееш с кредитна карта до края на живота си и да смяташ, че си богат и с висок жизнен стандарт. Това е невъзможно не само да отделния човек, но и за държавата като цяло. и за една държава. Това е моделът на т.н. „казино икономика": казиното е страхотно място за зареждане с адреналин и то привлича хората с максималната концентрация на икономически риск (клиентите плащат, за да губят пари), но никой не живее в казино цял живот.

В началото на това десетилетие всички банки бяха приватизирани, а с цел привличане на повече чуждестранни инвеститори новите собственици предложиха уникална услуга - онлайн банкиране. Минималните разходи на тази услуга позволиха на банките да предложат висока доходност. Поради това тези сметки, наречени IceSave привлякоха множество британски и холандски инвеститори. През същата година дългът на Исландия достигна 200% от БНП, през 2007 той прехвърли 900% процента, а в разгара на световната финансова криза, достигна 1200% - $95 млрд.! Трите основни банки Landbanki, Kapthing и Glitnir бяха национализирани, а исландската крона загуби 85% от стойността си спрямо еврото. След това Исландия стана първата държава, официално обявила банкрут.

Естесвено
Лошият съвет, който дава ЕС е съвсем прост: Естествено МВФ и ЕС веднага се притекоха на помощ и предложиха финансова помощ - разбира се със съответните условия. Исландското правителство да плати дълговете на фалиралите банки и да гарантира лошите кредити. Това няма да е толкова трудно, всъщност това е „много лесно"( fairly easy). "Fairly easy" е евфемизмът, който от десетилетия се използва и зад който се прикрива вълната от емигранти и икономическия спад в страните, които следват тези съвети. Сумата, която трябваше да плаща Исландия представляваше 260% от БВП. Проблемът е, че външният дълг не се изплаща от БВП, а за сметка на нетните приходи от експорта и от онова, което правителствата успеят да вземат при приватизация на държавни активи. Ако успея да ги разпродадат разбира се. Което никога не се получава според предварителните планове. Коалиционното правителство на премиера Гейр Хорде договори с МВФ, Великобритания и Холандия кредити на стойност $2.1 млрд. Цената на стабилизацията обаче бе висока: много фирми фалираха, безработицата скочи, цените на жилищата паднаха със 70% . Всъщност това бе същата рецепта, препоръчана и на Гърция, Ирландия, Португалия, Испания и Италия. Всъщност този неолиберален модел тръгна от Гърция, където години наред продължаваше порочното наследство от времето на диктатурата - богатите да не плащат данъци с мълчаливото съучастничество на властта. По този начин с годините страната трупаше огромен бюджетен дефицит, който правителствата умели успяваха да скриват с услужливата помощ на банките от „Уолстрийт"и със щедростта на германски и френски кредитори, които реализираха сериозни печалби от лихвите, нарастващи заедно с кредитния риск на затъващата държава.

За разлика от Гърция Исландия бе фалирала държава и на практика правителството бе принудено да дава 80% от приходите в хазната под формата на плащания на лихви по кредити. Никое правителство не би могло да оцелее при такива условия. Така Исландия стана първата държава, която каза „Не" на този неолиберален модел. Исландците заявиха, че няма принасят в жертва своя икономически растеж, за да плащат дългове, които още Адам Смит е казал, че не могат да бъдат изплатени. Защото това ще разруши икономиката, страната ще бъде лишена от своите активи, капиталите ще пресъхнат, а голяма част от работната сила ще бъде принудена да емигрира. Както се случи с Латвия, както се случва с България, където една трета от работоспособното население между 20 и 40 години емигрира или се кани да напусне страната през следващите години. В исландския случай всеки гражданин трябваше да отделя по €100 всеки месец в продължение на 15 години, за да изплаща дългове, откраднати и завлечени от едни частни лица от други частни лица. Това бе последната капка, която препълни чашата на търпението на исландците. Бившият премиер Давид Одсон коментира събитията така: „Дните на клептокрацията свършиха. Митът за дерегулирания свободен пазар рухна. Приватизацията ни просто се оказа само евфемизъм за раждането на клептокрацията"

Последваха събития, които са безпрецедентни в не само в най-новата история на Европа. Политиката на управляващия елит, която искаше да наложи на цялата страна да плаща да грешките на финансовите монополи и всеки исландец да изплаща дълг, който никога не е взимал, предизвика вълна от бурни протести. Този опит за измама, който политическият елит предприе спрямо собствения народ наруши баланса между гражданите и политическите институции и в крайна сметка доведе до принудителната смяна в правилата на играта. Политическите лидери бяха принудени да застанат на страната на гражданите, а за държавния глава Олафур Рагнар Гримсон остана „леката задача" - да откаже да ратифицира закона, който налагаше дългогодишно бреме върху всеки гражданин на страната. Но за да бъдат всички съпричастни към общата участ, той обяви провеждането на референдум.

На него исландците категорично отхвърлиха с 93 процента от гласовете рецептите на МВФ и ЕС и отказаха да станат заложници на чужди финансови интереси. Но всъщност това, което не отхвърлиха бе неолибералната мантра, че трупането на дълг е най-добрият начин да станеш богат. Президентът Гримасон с исландско хладнокръвие обобщи дилемата, пред която беше изправена страната: Ако не приемем условията на международните институции, щяхме да станем Северна Куба, но ако ги приемехме, рискувахме да се превърнем в Северно Хаити".

Логично исландците категорично гласуваха против перспективата да бъдат обречени на бедност, мизерия, банкрут и емиграция за три поколения напред.
Естествено реакцията на Великобритания и Холандия беше истерична и двете страни заплашиха Рейкявик с ответни мерки - включително политическа и икономическа изолация. МВФ заплаши, че ще спре всякакви помощ, кредитните агенции - че ще понижат застрашително кредитния рейтинг.

Исландският казус в крайна сметка бе не толкова проблем на международното право, колкото на беззаконието, налагано от последователите на така налагане на „демокрацията на свободния пазар". Кредиторите, които оказваха натиск върху Исландия да изплати дълговете си налагат върху другите съвсем друг тип закони от тези, които те самите следват. Те охотно жонглираха с понятия като капитализъм и морал. Но действията им не бяха нито капиталистически, нито морални. Финансовата им стратегия всъщност се базираше върху разиграването на старата психологическа игра на нерви: нека страни като Исландия да изпитват угризения и да се чувстват виновни, че са изпаднали в дългове и неплатежно способност, за да не се замислят, че са станали жертва на огромна пирамидална финансова структура от типа на Понци-схемите.
Целта е политиците да бъдат принудени да приемат закони, които да важат само за „длъжниците" под формата на деструктивни програми за строги ограничения, разработвани от паразитиращи кредитори. В крайна сметка техните „съвети за оказване на помощ" завършват по един и същи начин - с конфискуване на активи - както частни, така и обществени.
Отнемането на доход се осъществява по един много елегантен и прост начин: нещастните жертви - които вече са цели държави - се вкарват умело в дълговия капан, откъдето няма измъкване. Кредиторите трупат дългове и изчакват те да растат според „магията на сложната лихва". Финансистите предварително са наясно, че дълговете няма да бъдат платени по друг начин освен чрез разпродажба на активи. Онова, което е станало притежание в резултат на натрупването на дълг, който не е изплатен, на определен етап се конфискува за плащане на лихви, които никога не свършват. Целта на всички тези плащания е да абсорбират колкото се може повече принадена стойност, така че икономиката в крайна сметка да работи в полза на новата глобална финансова класа - банкерите и финансовите мениджъри на инвестиционни или пенсионни фондове.

Първи пример за това, как едно национално отговорно правителство може да се противопостави на неолибералните идеи стана Аржентина, която успя да наложи на МВФ и на външните си кредити условието да й опростят 70% от нейния гигантски дълг. И сега нейната икономика регистрира истински бум, защото страната отново се ползва с доверието на кредиторите и защото успя да се освободи от своите финансови рекетьори.
Исландия последва този съшия пример.
Естествено всички финансови помощи и кредити са замразени. При това положение единственият изход бе да се намерят вътрешни резерви за изход от ситуацията. Първата стъпка е най-логичната: търсене на персонална съдебна отговорност за банкрута на държавата. Бившият президент на банка Kaupthing Сигурдур Ейнарсона и неговият заместник Ingolfur Helgason Инголфур Хелгасон са осъдени да върнат милиони евро, предстоят още процеси. Но след тази първа крачка продължили напред: ревизия на действащата конституция, която да ги освободи от бремето на международните финансови институции и на виртуалните пари.

Урок от исландския дефолт

След това правителството се зае да осъществява нова икономическа програма, разработена от министъра а на икономиката Арни Арнасон увеличаване на производството и подобряване на инвестиционните възможности. Три години след гражданската революция безработицата е сведена до 5.8% а растежът е в рамките на 6% - далеч над скромните 2 процента в рамките на еврозоната. В същото време в Гърция безработицата е 15%, в Ирландия - 14%, а в Испания 19% - всички тези показатели са в изпълнение на рецептите на финансовите институции и експертите от ЕС.

Икономистът Джоузеф Стиглиц коментира, че „Исландия е постъпила изключително правилно, осигурявайки нормално функциониране на своята платежна система и прехвърляйки загубите от банкрута на фалиралите банки върху кредиторите, а не върху данъкоплатците. В същото време Ирландия безусловно следва съветите на МВФ и ЕС, уж също постъпва правилно, но се оказва, че това е може би най-лошият модел за излизане от кризата".

Пол Кругман също счита, че Исландия е постъпила правилно, като е обявила дифолт, вместо да се съгласи да получава спасителни финансови пакети, които така и не постигат желаните резултати. Тази стабилизация разбира се имаше своята висока цена: националната валута се обезцени с 85 процента, доходите паднаха с 18% , цените на вносните стоки скочиха драстично, кредитите в национална валута също скочиха. Но исландците стискат зъби и търпят, защото промените са пред тях и те знаят точно какво искат да постигнат.

Много се говори за исландския модел, но тук е мястото да кажем, че той едва ли е общовалиден - освен с ентусиазма и саможертвата на тези, които го осъществяват. Най-напред Исландия е малка държава с територия от 103 000 кв.км. (почти колкото България без Софийска област) и с население от 329 000 души (почти колкото Варна), която има само четири банки и самостоятелна национална валута. Не е за пренебрегване и фактът, че страната разполага с огромни природни ресурси, термални извори, които дават една трета от електроенергията, силно развита инфраструктура, която привлича много чуждестранни инвеститори, високообразовано и квалифицирано население. Не е за пренебрегване и фактът, че веднага след като пое по нов път Исландия заеме първо място в класацията на INSEAD по условия за иновативен бизнес, изпреварвайки Сащ, Германия, Япония, Китай и където сред 20-те фактора най-важни важни са образование, комуникации, инфраструктура, институции, съдебна система. Но за да бъде постигнато това Исландия може да се опре на стабилно развиващ се национален бизнес. Страната вече не залага толкова на банковия сектор, като в момента най-много залага на филмовия бизнес и реализация на касови холивудски продукции на „Прометей" на Ридли Скот и „Ноа" на Дарън Аронофски. За да привлече повече снимачни екипи бе приет закон, който гарантира реимбурсиране на 20% от сумите, вложени във филмовите продукции. Отделно от това исландският въздушен превозвач Icelandair вече притежава 10 процента от британската лоу кост компания easyJet, Исландската групировка Baugur купи веригата от магазини за детски играчки Hamleys и модната къща Oasis, чиито аутлети включват луксозните магазини Karen Millen и Whistles.Друга групировка Bakkavor е основен партньор на авторитетни британски потребителски вериги като Tesco и Marks & Spencer, освен това притежава 20 процента от компанията за хранителни продукти Geest. Исландската компания за рибни продукти SIF купи френската компания Labeyrie, исландски фирми купиха значителни дялове от британската инвестиционна банка Singer & Friedlander Group. В резултат на това Исландия регистрира икономически растеж от около 6.4% в период, когато в еврозоната той не надхвърля 2% и по този показател страната е безапелационен шампион в Европа.
Всичко това е вече история, описана детайлно и в книгата на един от многото исландски писатели Ейнар Мар Гудмунсон ъс заглавието „Как се води една страна към пропастта". Която завърша оптимистично с една мисъл на макс Фриш: Кризата е продуктивно състояние. Стига да й отнемеш съпътстващия привкус на катастрофа!"