АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





България

Майсторът и мотиката
Веселина Седларска

При толкова много усилия, защо не успяваме?

 

Subject: za6to ne uspyavame. Здравейте, г-жо, искам да ви предложа една тема за размисъл и се надявам да я разработите. От хартиените медии чета само вашето списание. Аз съм от новите млади, нали се сещате „днешните 40 години са новите 20". Интернет ми замества вестниците, но за размисъл все още намирам за по-подходящо написаното на хартия. Даже съм си създал теория за голямото мразене, сред което вече живеем. Според мен хората в България се разделиха на три групи: хора, които четат (тук включвам книги, вашето списание, както и други на хартиени носители), хора, които гледат (имам предвид филми, но и сърфирането в интернет и скролването във Фейсбук), и трета група, най-голяма - хора, които нито четат страници, нито гледат екрани. Четенето и гледането - по себе си го знам, тъй като аз членувам и в първата, и във втората група - създават различни хора. Четенето поражда едни модели за поведение - разсъдливи, остроумни, толерантни към останалите герои в книгата или поне опитващи се да ги разберат. Киното е друга работа - там моделът за подражание е бърз, агресивен, безпощаден, циничен, екстремен. Хора, които четат книги, възприемат света по различен начин от хора, които гледат филми. Третата група - на хората, които нито четат, нито гледат - не я познавам добре, но виждам нейните представители във Фейсбук какво правят, люшкат се от каквото подухне насам-натам.


Имам си и теория, че напоследък разделянето по оста Русия - Америка също е свързано с четенето и особено с гледането на филми, но тъй като се опасявам, че ще ме помислите за поредния луд, я спестявам и се връщам на повода за написването на това писмо. Моля ви да напишете защо не успяваме. Сигурен съм, че разбирате и без повече да обяснявам въпроса си. Само ще ви кажа, че съм човек, който не спестява усилията си, старая се и точно затова се чувствам подигран. Къде отиват усилията ми, не само моите, много хора са като мен. Явно не сме мързеливи, но глупаци ли сме? Урочасани, омагьосани, прокълнати? Какви сме, че не успяваме?


Re: Imaknigapovyprosa. Здравейте, доколкото разбирам, сте от групата на четящите. Това ме улеснява. Има книга, чието заглавие съвпада с вашия въпрос. Казва се „Защо толкова малко успяваме", автор е Юлиян Генов. Книгата съдържа доста фактология, статистика, много история, четох я с голям интерес и ви я препоръчвам. Поздрави.


Re: 4el symknigata. Щеше да е много несериозно да ме вълнува темата и да не съм прочел тази книга. Когато я четох, си дадох сметка колко малко време всъщност сме били свободна държава. Какъв парадокс - хем се гордеем, че сме най-старата държава в Европа, хем толкова малко време сме били държава между предишно и следващо поробване. Това наистина е сериозен аргумент за малките ни успехи. Но не са ли били така и други държави. Унгария също е била за кратко време независима държава. Словакия, Словения... Наистина едно е да си в турска империя, друго в австро-унгарска, не съм много наясно с европейската история, но все ми се струва, че причината не е само историческа. През тези последни две десетилетия и половина какво ни пречи - византийското или турското иго? Поздрави!


Re: Ne symzabravila. Извинете ме, че не отговорих дълго време на последното ви писмо. Не съм забравила молбата ви. Дори си написах в един бележник „Не успяваме, защото..." и реших да записвам там причините, които ми идват наум по повод конкретни случаи, новини, скандали, прозрения. Днес видях, че съм нахвърлила след последното ви писмо някакви редове, и реших, че е време да ви ги пратя. Ето ги.


Не успяваме, защото не полагаме чак толкова усилия, колкото си въобразяваме, че полагаме. Причините да съкращаваме усилията си са много повече и по-мощни от причините да умножаваме усилията си. Дори един първокласник може да си направи сметката, че не си струва да се стараеш повече от другите, щом всички накрая преминават във втори клас с отличен, както е в почти всички първи класове в почти всички училища. Какво остава за по-зрелите хора, които виждат, че тройкаджиите са се справили по-добре от тях в живота, че винаги ще се намери кой да свърши работата на мързеливия и някой винаги ще мисли вместо глупавия. Преданият винаги ще е ценен повече от можещия, подмазвачът има по-големи шансове от критикуващия и т.н. Така че едва ли полагаме чак толкова усилия да сме добри професионалисти, голямата част от усилията ги полагаме да ни дадат правото да бъдем добри професионалисти. В България не е толкова важно да можеш, колкото да намериш някой, който да ти позволи да можеш.

 

Не успяваме, защото не само критериите за добра работа са извратени, а и за самия продукт на работата. Никой няма да се старае да прави добър продукт, ако и лошият може да мине за добър. Добрият продукт иска да влагаш в него много ресурси, лошият е лесен и евтин. Но ако той може да мине за добър, защо да хвърляш труд и пари в наистина добър. Ако докараш хората до низини, в които не се прави разлика между добра и лоша стока, ти си решил гениално въпроса: срещу най-малкото вложение можеш да получиш най-високата възвръщаемост.


Не успяваме, защото сме самотни в усилията си. И голяма част от силите ни отиват в преодоляването на пречки, а не в постигането на цели. Нямаме общи големи цели, защото сме хора на дребните сметки. Българската математика на благополучието предполага, че някой ще получи много само ако друг получи малко. Няма как такава двойка да се сработи в успяващ екип. В нашите екипи всеки се изживява като жертва, като използван - точно защото личната му сметка не е толкова голяма, колкото са нуждите и представата му, че заслужава. И точно защото не може да промени установеното разпределение, променя усилията си - намалява ги, напасва ги към сметка, която е убеден, че го ощетява. Не успяваме, защото усилията ни са обезсмислени още на стартовата линия, предопределени, обречени, тъй като българските екипи се създават, за да спечели от работата им обикновено един, двамина, а не всички.


Не успяваме, защото, когато хората усещат всички врати пред себе си залостени, те трябва да съчинят легенда, благодарение на която могат да понесат болката от отхвърлянето. Ние не можем да разбиваме врати, но сме експерти по легендите. Любимата ни: Ние сме прекрасни, но не зависи от нас да променим нещата. А щом не зависи, значи не се налага да правим нищо. А щом не правим нищо, значи сме невинни. А щом сме невинни, значи заслужаваме много. Но щом не получаваме много, значи сме жертви. А щом сме жертви, значи ни е много мъчно за нас самите. А щом ни е мъчно за себе си, значи имаме право да бъдем лоши с другите, за да защитим себе си. Това е кръг, от който няма излизане. В него сме включили всички потенциални виновни: Съветския съюз и Европейския съюз, бивши и настоящи военни блокове, президента на Русия и комшията, президента на Съединените щати и циганите, патриотите, соросоидите, гейовете, илюминатите, протестърите, контрапротестърите, географията ни, историята ни.


Не успяваме, защото нашият успех няма да е наш, той ще бъде присвоен. А и да остане наш, успехът тук е риск, нямането е спокойствие. Няма разлика в успеха и неуспеха в нашата страна. Ако не си успял, не можеш да заспиваш от притеснение за утрешния ден, от страх. Ако си успял, не можеш да заспиваш от притеснение за устойчивостта на постигнатото, придобитото, тоест отново не можеш да заспиваш от страх. В България може да се придобива само под индиго - една е истината на първия екземпляр, друга под индигото. Затова тук нищо не ти е гарантирано освен страха, че екземплярите все могат да бъдат сравнени някой ден. По-страшните неща се случват, когато успяваш, отколкото когато не успяваш. Защо тогава да успяваш?


Не успяваме, защото не надграждаме. Рушим. А рушим, защото това ни е единственият начин да връщаме времето назад, в което ни се иска да сме били едни, а сме били други. За да заличим нежеланите си образи и биографии, сътворени в миналото, рушим веществените доказателства, тоест самото минало. Пак в името на собствените си легенди. Ние пропиляваме живота си в сглобяване на легенди, вместо да се самоосъществяваме. И точно затова не полагаме достатъчно усилия, а имитираме, че полагаме достатъчно усилия.


Не успяваме, защото все още не сме разбрали, че успехът може да е само общ. Един успяващ и всички подпомагащи неговия успех - няма такава приказка. И да има, не е приказка, кошмар е. От кошмарите рано или късно се събуждаш.


Толкова са засега бележките, продължавам да попълвам бележника.
Subject: A tovaznate li go? В един град обявили състезание. То щяло да бъде спечелено от онзи майстор, изпод чиито ръце излезе най-необикновеното нещо. Застягали се занаятчиите. Всеки искал да покаже нещо, което дотогава не бил правил нито той, нито някой друг. С най-голям интерес се очаквало представянето на баща и син, които си съперничели в славата. Половината град залагал на майсторлъка на бащата, другата половина говорела, че синът вече го надминавал. Дошъл решаващият ден. Един след друг майсторите показвали кой какво може. Пред хората се редели невиждани предмети от дърво, злато, метал, глина. Дошъл редът и на двамата най-големи конкуренти, бащата и сина.


Пръв бил бащата. Той бил направил голям стенен часовник. Когато стрелката показвала точен час, от кутията на часовника излизала необикновено красива и майсторски изработена фигура, която съответствала на часа. В един часа хората видели да излиза фигурата на самия Бог. В два часа се появили светците Петър и Павел, в три - трите грации... Всичко това било толкова изящно и точно, така грабвало очите и сърцата, че хората предрекли - нищо по-необикновено от това не може да се направи, бащата ще бъде победителят.


Тогава последен излязъл синът. Носел само една мотика. Приближил се до най-необикновения часовник, в който все още били приковани очите на всички, вдигнал мотиката и я стоварил върху него. Втори, трети път. Докато не останало нищо.


Вцепенени и възмутени, хората все пак дали наградата на сина - той бил направил най-необикновеното нещо. Никой друг не би могъл да го направи, да разруши създаденото с толкова труд и любов.


Поздрави.
Re: Тежкó на публиката!

 



назад съдържание напред





съдържание


Парламентът като конвейер
Всеки работен ден от него излиза по един променен или нов закон. Полезно ли е това за демокрацията и прави ли живота ...


Майсторът и мотиката
При толкова много усилия, защо не успяваме? Subject: za6to ne uspyavame. Здравейте, г-жо, искам да ви ...


Палми Ранчев, писател и треньор по бокс : Смея се от сърце на шегите на Бог
Писането върху Колизеума и влизането в политиката - поне в българския вариант, имат доста съответствия. ...



...


Валери Запрянов: Това е Тема. Събрана в едно антре, преди да затворим вратата след себе си
...


Пет от най-удобните градове за живеене:
...
начало начало | нагоре нагоре 2001-2017 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.