АБОНАМЕНТ
 РЕКЛАМА
 КОНТАКТ



търсене | начало | english  
ЗА АБОНАТИ НА СПИСАНИЕТО име парола
Можете да ползвате безплатно архив на списанието, с изключение на броевете от последните 30 дни.
 АРХИВ ТЕМА
 АРХИВ ЕМА
 ЗА НАС





Интервю

Палми Ранчев, писател и треньор по бокс : Смея се от сърце на шегите на Бог
Искра Ценкова

 

 

Писането върху Колизеума и влизането в политиката - поне в българския вариант, имат доста съответствия. Лесно е да направим размяна: политикът ще увековечава името си, като чегърта с монета върху стената, а футболистът ще чете вестник или ще отсъства от парламентарната банка.

 

У нас прилично живеят само тези, за които каквото и да се каже, все ще е неприлично.

 

Палми, когато се уговаряхме за интервюто, ме предупредихте, че не ви се говори за спорт. Каквото сте имал за казване по темата, вече е казано в книгата ви „Боксьори и случайни минувачи". Няма как обаче да не ви попитам как според вас можем да си обясним хулиганската проява на футболиста Благой Георгиев, който посегна на Колизеума? Лично аз си спомних, че на една от карикатурите на Христо Комарницки футболната топка е тиква.
- Героите на още една моя книга са свързани с бокса - „Библейски графити". В тези две книги говорят за себе си и за живота си хора, които иначе не са имали възможност да го направят. Начинът и героите са различни, макар други писатели също да са писали за бокса. Основната причина да не ми се говори на тази тема е друга. Бях треньор на националния отбор, имах желание да приложа системата, с която през годините съм създал редица боксьори от международна класа. Винаги са ми пречели. Сега го правеше най-близкият до мен. По-успешно. И болезнено.


А от български футбол не се интересувам. И друг път съм казвал, че у нас не трябва да се развива този спорт - не само заради жалката игра и поведението на играчите. Достатъчни са одиозните президенти на клубовете, често откровени бандити. Към тях ще прибавя и вилнеещите криминални банди под формата на фенклубове. Трябва да се играе само квартален футбол, за да се удовлетвори влечението на младите хора към голямата игра. А ако споменатият от вас футболист умееше да рисува, щеше да представи как Комарницки прави карикатури на футболисти, а окарикатурените се редят за по един шут в задника. И отново ще става дума за огромните заплати, за никаквата игра и за изчегъртаното име. Мисля си още, че футболиста, оставил следи върху паметник на културата, у нас едва ли щяха да го накажат.


Казват, че всеки пети българин има претенцията да запише името си в историята - един, като го надраска по стените и по дърветата, а други - влизайки в политиката. Изборите изострят още повече апетитите за власт. Тя май е основният мотив да влезеш в политиката?
- Естествено е желанието с направеното от теб да бъдеш продължен във времето. Това е заложено в сърцевината на инстинкта за творчество. Писането върху Колизеума и влизането в политиката, поне в българския вариант, имат доста съответствия. Лесно е да направим размяна: политикът ще увековечава името си, като чегърта с монета върху стената, а футболистът ще седи и ще чете вестник или ще отсъства от парламентарната банка.


Като поет и писател сте вперили поглед в хората. Какво виждате от вишката на времето? Бързо ли се мени гледката пред очите ви?
- Никога не съм гледал от „вишка", та дори на времето, тоест отвисоко. Стремя се да съпреживявам това, което се случва на героите ми. Тогава виждам каквото ме интересува и го превръщам в литературна реалност - понякога по-убедителна от тази, в която живеем.


Какво се случи за изминалите години с мутрите и мутресите, с момчетата с анцузите от първите години на прехода?
- С удоволствие ще добавя и бизнесмените, сменили зелените с любимите им в началото бели чорапки. Научиха се да говорят гладко празни приказки. Смениха по няколко политически бои. Почти всички са на властови позиции. Получават големи заплати и поддържат разбирането си за пазарна икономика. Пазар, където се предлага каквото им харесва или от каквото имат нужда. Те минават от сергия на сергия и пълнят голям чувал. Накрая се качват в мерцедес. Оставили са чувала в багажника.


Ако направите равносметка на ценностите, с които сте живели до момента, какво ще се окаже? Същите ли са като тези, които сте имали на 30, на 40 или на 50 години?
- Още на около осемнайсетгодишна възраст знаех какво у човека е черно и какво бяло. За сивото и отровното, както и за розовото също имах представа. Отношението ми към определени типове поведение не са се променили. Сега взимам по-лесно крайните решения, защото съм се убедил, че е безсмислена надеждата някой да се промени. Както и да очакваш друго подобрение, освен дошлото от самото движение на времето.


Къде се раждат най-добрите ви текстове - на шумната маса, отрупана с чаши, или в дълбока изолация?
- Стихове и разкази пиша навсякъде. Обикновено на улицата, в някой вход, в кафене. Говоря за един първи, да го наречем романтичен вариант. После дълго преливам текста в различни форми, докато се превърне в литературно произведение.


Тези дни прочетох един ваш разказ с плажен сюжет, който ме подсети да ви попитам - в кое море предпочитате да плувате?
- Ето един от възможните отговори: в морето на въображението. А буквално, за почивка, от седем-осем години през лятото и есента ходя в Барселона. Дъщеря ми учи там, имам доста приятели. Ценя тамошното си спокойствие. За съжаление в града вече го няма най-добрият ми приятел - писателя Краси Дамянов. Отиде си от този свят в началото на годината.


Съгласен ли сте с премиера Борисов, че България е Германия на Балканите? Май не са малко българите, които злорадстват, че съседна Гърция накрая си получава заслуженото?
- Чувал съм, че България би могла да стане Швейцария на Балканите. Не помня при какви условия. И дали беше като предизборно обещание или като утопия. За първи път чувам за Германия на Балканите. Според мен все по-тревожна е загубата на идентичност в значителна част от българите - културна и социална. Те са омерзени от случващото се у нас. Милиони се превърнаха в световни пилигрими. Кръстосват от град на град, работят къде ли не и какво ли не. Парите, които изпращат на роднините и в нашите банки, са най-голямото външно вложение в икономиката ни, доколкото знам. Дълго завиждахме на гърците, че живеят значително по-добре, без да ни превъзхождат с каквото и да било. Но защо някой трябва да гладува повече от нас, за да сме по-доволни? Байганьовски и андрешковски настроения.


Мит ли е гръцкият мързел, пресилена ли е темата за дългите сиести, пиенето на кафе, безкрайното сиртаки и щракането на пръсти в таверните, плащани от работлива Европа? Попадала съм на статистики, според които гърците са едва ли не най-работливите в ЕС и със средногодишно 2000 часа дори надминават германците.

- Не смятам, че германците и французите са различни в сравнение с българите и гърците. Просто там организацията и заплащането на труда са рационални. Ако работиш по-добре и по-качествено, това се отразява на заплащането. Както и обратното. Там можеш да си осигуриш прилично съществуване чрез системни и целенасочени усилия. У нас прилично живеят само тези, за които каквото и да се каже, все ще е неприлично.


А какво да кажем в тоя ред на мисли за пословичното българско трудолюбие - залудо работи, залудо не стой?
- И сред българите като навсякъде има фанатици в работата и други, които се отнасят лежерно към трудовите си задължения. Едните често са по-изобретателни, с повече творчески инвенции. А и с по-добро настроение, което не е без значение. Другите упорстват и не изоставят, каквото са започнали, докато не го свършат. Двата типа може да съществуват хармонично. При нас заради липсата на перспектива при полагането на труд се създава усещането, че някой винаги те използва, а всъщност и той се чувства използван.


Липсвало ли ви е понякога нещо от миналото и колко назад ви се иска да превъртите в такъв момент лентата?
- Миналото не ми липсва, защото е винаги с мен. В паметта и по-дълбоко. Човек е повече минало, отколкото настояще. Какво да кажем за несъстоялото се бъдеще... Опитвам се да живея в мига. И като медитиращ с част от съзнанието будист да го улавям.


Разказали сте доста истории за клошари, които търсят препитание в контейнерите за смет. С какво ви привличат малките хора - тези, от които големеещите се извръщат глава?
- Големите хора са малки и малките са големи. Достатъчно е да ги наблюдаваш внимателно. И едните, и другите притежават неизменните човешки качества. Не са по-добри или по-лоши. Приличат си. Тези, които забогатяха от грабежа по време на прехода и продължават да грабят, се оглеждат в клошарите около боклукчийските контейнери. Едва ли съществени качества ги отличават от тях. Имали са различен шанс. Всичко може да се промени. Достатъчно е да напуснем ЕС и Бойко Борисов например да обяви президентска република. После да експроприира собствеността и богатствата на досегашните си съдружници. И да зачисли на всеки от днешните олигарси личен боклукчийски контейнер, а някои от клошарите да назначи за олигарси. Ще представлява обикновено разместване на местата в комичната и в момента картина.


Опитвали ли сте се да погледнете монетата и от другата й страна? Част от клошарите са направили ровенето в сметта своя професия, защото за нея не са нужни усилията сам да се издърпаш за косата, когато я няма държавата.
- Често играя на ези-тура със случайността. Монетата има печеливша и губеща страна. Просто е и бързо свикваш. Но постоянните промени принуждават мнозина да прерязват едно след друго въжетата, които ги задържат в пристанищните води на всекидневния живот. Откъсват се и се понасят. Превърнали са в собствен избор липсата на трайни социални връзки и пълната улична свобода. Прехраната от боклуците, независимостта им от обществото по своеобразен начин гарантират личното им достойнство. Те са обидените, ограбените, забравените, пренебрегнати и наранените, които ще щурмуват Бастилията на оградените квартали. Това се предвижда от живеещите заради властта, от и около нея. Затова броят на чиновниците, обслужващи репресивната държавна машина, както и армията на охранителите и престъпниците (които често се едни и същи хора) постоянно расте.


Ако не в парламента, къде тогава са умните и можещите българи? Или моралът и човещината изчезват, щом се закатериш към върха на социалната стълбица?
- Обществото ни, доказало го е, не може да излъчи на предна позиция истинските си първенци. Стойностните хора у нас не достигат до избори. Те са маргинали, особняци, с които не можеш да „вършиш работа". Защото „ вършенето на работа" тук отдавна е само далаверата, кражбата, възможността на измамиш някого, а него да блъснеш в пъкала.


Румънците дадоха на прокурор премиера си Виктор Понта. Как мислите, дали някой ден нещо подобно може да се случи у нас?
- У нас трябва да бъдат разследвани всички така наречени политици, така наречените бизнесмени, така наречените бандити, така наречените охранители и полицаи, така наречените държавни чиновници, злоупотребяващи с милионите на Брюксел... И да се върнат двата милиона, емигрирали през последните години. Единствено в тях е спасението, започнем ли от министър-председателите. И продължим ли нататък.


Спортът ви е помогнал да обиколите света. Къде оставихте най-много приятели?
- Човешките отношения, свързани със спорта, са наситени с огромна емоция. Затворени са в границите на отбора, между състезателите или между състезателите и треньорите. С другите състезатели и треньори си приятел, но и съперник. Често на следващото състезание приятелят, случва се, не е същият човек. Кръстосването на света и общуването с много и различни хора създава трезв и често обезсърчаващ поглед върху човешката природа.


Знам, че неведнъж сте били на косъм от смъртта. Пъхали са пистолет в устата ви, аха и да ви окачат на бесилото. Казват, че човек разбира за себе си и за другите неподозирани неща в критични ситуации. Колко пъти досега сте надниквали в кладенеца на душата си и изненадвало ли ви е видяното ?
- След като опасността е отминала без големи поражения, споменът често е доста безобиден. Помня по-ясно двете мулатки от Санто Доминго и Томислав Папак, а не пистолета в устата ми например. Самотата, изострила сетивата, заедно със способността да си откровен, както и липсата на вътрешна цензура осигуряват най-адекватни възможности за навлизане в дълбините на собственото Аз.


Този Бог има чувство за хумор, казвате в един от разказите си. Смели ли сте се някога от сърце на шегите му?
- Това е обичайната ми реакция, разговарям ли с Него.



назад съдържание напред





съдържание


Парламентът като конвейер
Всеки работен ден от него излиза по един променен или нов закон. Полезно ли е това за демокрацията и прави ли живота ...


Майсторът и мотиката
При толкова много усилия, защо не успяваме? Subject: za6to ne uspyavame. Здравейте, г-жо, искам да ви ...


Палми Ранчев, писател и треньор по бокс : Смея се от сърце на шегите на Бог
Писането върху Колизеума и влизането в политиката - поне в българския вариант, имат доста съответствия. ...



...


Валери Запрянов: Това е Тема. Събрана в едно антре, преди да затворим вратата след себе си
...


Пет от най-удобните градове за живеене:
...
начало начало | нагоре нагоре 2001-2017 © Тема Нюз АД. Всички права запазени.  
Всички текстове и документи, публикувани в този уеб сайт, са собственост на "ТЕМА НЮЗ" AД и са под закрила на Закона за авторското право и сродните им права.